ЕкипПартньориГалерияПомагалоКалендарБилетиКонтакт ElmUS.biZ Този проект бе съфинансиран от Столична програма Култура 2012 г. на Столична община
и се реализира в подкрепа на кандидатурата на София за европейска столица на културата – 2019 г.
ПредставлениетоПриказкитеМузикатаРисункитеИзпълнителите
Майка ми Гъската

Под почетния патронаж на
Н. пр. Ксавие Лапер Дьо Кабан,
посланик на Република Франция.

Споделете
в Google+
Споделете
в Twitter
Споделете
във Facebook
Майка ми Гъската
балетът

Play / Pause

Уголемете буквите
Намалете буквите
Купете билети
Отпечатайте
Рисунка на
Пенко Гелев

Зеленият дракон

приказка от Мадам д'Олноа

в превод на Елена Кръстева и И. Христов © 2012

Следващо представление — 31 май 2016 г., Варна, зала Пленарна

Имало едно време една велика Кралица, която си родила две дъщери близначки, коя от коя по-хубава. Поканила тя феите вълшебници и магьосници от околността да навестят момиченцата и ги дарят, какъвто бил обичаят в онези времена. Обичай твърде удобен, впрочем, тъй като могъществото на феите могло да поправи почти всичко, което природата е наранила, ала понякога и да развали онова, което било сътворено тъй добре.

Събрали се феите в залата за угощения, сервирали им прекрасни ястия, и не щеш ли, тъкмо когато се канели да седнат на трапезата, отнейде се появила Маймунявата зла вещиица, сестра на Гърбавата вещиица, която съвсем не била по-малко зла от нея. При вида ѝ Кралицата потръпнала, опасявайки се от зла беда, тъй като изобщо не я била канила на празника. Но като прикрила умело безпокойството си, сама ѝ поднесла кресло от зелено кадифе, извезано със сапфири. Тъй като Маймунявата била най-старшата сред феите, всички останали се отдръпнали, за да ѝ сторят място, като си шепнели една друга на ухо: Нека побързаме, сестрице, да дарим малките принцеси, та дано преварим Маймунявата.

Когато ѝ предложили креслото, Маймунявата се сопнала, че нямала нужда от такова и че била достатъчно висока, за да се храни права. Но грешала, тъй като трапезата била малко височка, а вещицата толкова мъничка, че дори не я виждала. Ядосала се от това и в гнева си станала даже още по-зла.

– Благоволете да седнете, госпожо – обърнала се към нея Кралицата.

– Ако искахте да съм с Вас – възразила вещицата – щяхте да ме поканите, досущ като останалите. Ала дворът Ви има нужда само от хубавици, добре сложени и така прекрасни, каквито са сестрите ми. Колкото до мен, твърде грозна съм, а и твърде стара, ала дори и така могъществото ми не отстъпва на тяхното, и без много-много да се хваля, ще кажа, че навярно съм по-могъща от тях.

Вълшебниците бързали толкова много да седнат на трапезата, че и Маймунявата се съгласила. Донесли им първо златна кошница, а в нея десет букета от скъпоценни камъни. Вълшебниците, които дошли първи, взели своите, така че за Маймунявата не останал нито един букет. Тя промърморила ядно през зъби. Кралицата изтичала до покоите си и ѝ донесла ковчеже от парфюмирана фина испанска кожа, обсипано с рубини и препълнено с диаманти. Помолила я да ги приеме, но Маймунявата поклатила глава и ѝ рекла така:

– Задръжте бижутата си, госпожо, имам си ги в излишък. Дойдох единствено, за да видя дали сте се сетили за мен, ала Вие ме пренебрегнахте жестоко!

И тук ударила с пръчицата си по масата и всички месни ястия, с които трапезата била отрупана, се превърнали във фрикасета от змии! Горките вълшебници били толкова уплашени, че оставили чиниите си и се отдалечили от масата.

Докато обсъждали тая инак невинна магия, която Маймунявата току-що свъртяла, дребната зла вещица се приближила към люлката, в която най-прекрасните на света принцеси лежали повити в златовезани пелени.

– Орисвам те – изрекла бързо тя – да бъдеш ненадмината в грозотата си!

И тъкмо си отворила устата да прокълне и другата малка принцеса, дотичали възмутените феи та я възпряли. Маймунявата зла вещица изчезнала яко дим, като в яда си счупила стъклената врата, като минала през нея като светкавица.

Дори вълшебниците да успели да орисат принцесите с всевъзможни добродетели, Кралицата не почувствала добрините им така силно, както усетила мъката от това да бъде майка на най-грозното момиченце на света. Поела го в ръцете си и се натъжила, като го видяла да погрознява начаса. Опитала, напразно и насила, да сдържи плача си пред феите вълшебници, но не успяла, и жалостта, която предизвикала у добрите госпожи, била разбираема.

– Какво да сторим, сестрице? – питали се те една друга. – Какво да направим, та да утешим Кралицата?

Съветвали се дълго, а подир това ѝ рекли да не слуша болката си, защото ще настъпи миг, в който дъщеря ѝ ще бъде особено щастлива.

– Ала – прекъснала ги Кралицата – ще стане ли красива?

– Не можем да Ви кажем нищо повече, госпожо – отвърнали те. – Нека Ви стига това, че дъщеря Ви ще остане доволна.

Благодарила им с признателност и не пропуснала да ги отрупа с подаръци Кралицата, тъй като на феите, нищо че били доста богати, винаги им се искало да получат и още нещо, и този обичай преминал нататък във всички народи по света, без времето да може да го унищожи.

Кралицата нарекла дъщерите си Хубавка и Грозничка. Имената им прилягали отлично, тъй като Грозничка растяла толкова ужасна в лицето си, че, въпреки остроумието ѝ, било невъзможно да я погледнеш. Сестра ѝ пък се разхубавявала и изглеждала особено очарователна.

Щом Грозничка навършила дванадесет години, тя се хвърлила в краката на Краля и Кралицата и ги помолила да ѝ разрешат да се оттегли в замъка на Самотниците, та да скрие грозотата си и не ги разочарова повече никога. въпреки уродливостта ѝ, Кралят и Кралицата не били престанали да я обичат, и, макар и с известна тъга, те се съгласили. При тях останала само принцесата Хубавка, а това изглежда била достатъчна утеха.

Грозничка помолила Кралицата да вземе със себе си единствено дойката си и няколко слуги, които да ѝ помагат.

– Не бива да се страхувате, госпожо, – казала ѝ – че мога да бъда отвлечена, и Ви признавам, че такава, каквато съм, бих желала да избегна лъчите на Слънцето.

Кралят и Кралицата се съгласили на това, което Грозничка поискала, и тя била настанена в замъка, който си избрала. Този замък бил съграден още преди векове, морето се простирало чак до под прозорците му и служело за канал. Гъстата гора наблизо подканвала на разходка и няколко поляни в дъното допълвали изгледа.

Принцесата oстанала тук две години в удобно за нея усамотение. Тя свирела на различни инструменти и пеела така сладкогласно. Дори написала няколко книги с размисли. Ала желанието ѝ да види отново родителите си – Краля и Кралицата – я накарало един ден да потегли с каляската към кралския двор.

Пристигнала тъкмо когато сестра ѝ – принцесата Хубавка се омъжвала. Всички особи в кралския двор били толквоа радостни от този празник, ала когато видели Грозничка, посърнали и се натъжили много. Никой от роднините ѝ не я целунал, нито я погалил, а и отгоре на всичко ѝ казали, че била още по-грозна от преди и я помолили да не се показва на бала. Ако все пак искала да види пищните церемонии, можело да ѝ отворят малка дупчица в стената, през която да вижда.

– Не съм дошла да танцувам, мамо – отвърнала Грозничка – нито пък да слушам нежната музика на цигуларите. Толкова отдавна живея в уединение и мъка в замъка на Самотниците, и така силно закопнях да Ви видя отново, Ваши Величества, че не можах да се въздържа и впрегнах каляската за да засвидетелствам лично почитта и обичта си към Вас. През живота си познах толкова мъка, която друг едва ли би понесъл. Нека сега се завърна час по-скоро в моята пустиня, където ни дърветата, ни цветята, ни изворите ме укоряват за грозотата ми, колчем се доближа до тях.

Като я видели толкова покрусена, Кралят и Кралицата ѝ рекли, макар и с известно усилие, че можела да остане два или три дни в двореца. Но, тъй като Грозничка имала добро сърце, отвърнала, че би ѝ било и по-мъчно да ги напусне, ако прекара толкова дълго в тяхната добра компания. Кралят и Кралицата желаели твърде много тя да си отиде, та не се и опитали да я задържат. Отвърнали ѝ кратко и студено, че била права.

На изпроводяк принцесата Хубавка дарила сестра си със сватбен дар – една нейна позацапана панделка, която била носила цяла зима на маншона си. Принцът жених, пък, я дарил с парче червенолилава тафта, колкото да си ушие пола от него. Ако можела, Грозничка щяла да хвърли панделката и тафтата в лицето на тъй щедрите особи, чиито оскъдни дарове така я обиждали. Но бистрият ѝ ум и смирената ѝ мъдрост я възпряли да прояви каквато и да било язвителност. Със свито сърце, изпълнено с тъга, си тръгнала тя да се прибере в замъка на Самотниците заедно с вярната си дойка. През целия път Грозничка не промълвила нито дума.

Един ден като се разхождала из най-тъмните горски пътеки, тя зърнала под едно дърво да си почива голям зелен дракон. Щом я съзрял, той вдигнал глава и ѝ рекъл:

– Грозничке, не си единственото нещастно създание на този свят, мила. Погледни ужасяващото ми лице и знай, че когато се родих бях и по-хубав от теб.

Уплашената принцеса не чула и половината от думите му. Побягнала към замъка и се затворила зад дебелите му порти за дълги дни и нощи, без да посмее да погледне навън – толкова се страхувала да срещне отново зеления дракон.

Един ден най-сетне отегчението ѝ да стои сама в стаята си я преборило. Привечер излязла и поела този път към морския бряг. Разхождала се бавно, размишлявайки върху тъжната си съдба, когато видяла в морето да се приближава една малка лодка. Цялата била в злато и изрисувана с многобройни и различни надписи. Платното ѝ било от златоткан брокат, мачтата от кедър, веслата от агарово дърво. И сякаш се носела без път и посока по водата.

Лодката спряла много близо до брега, а принцесата, прелюбопитна да разгледа всичките ѝ хубости, пристъпила в нея. Вътре лодката била украсена с пурпурно кадифе на златен фон, а това, което трябвало да бъдат гвоздеи, били истински диаманти.

Не щеш ли, лодката се позаклатила и се дръпнала към морето. Обезпокоена, принцесата грабнала веслата, за да се върне на брега. Усилията ѝ били напразни. Излязъл вятър, вълни се надигнали и скоро Грозничка окончателно изгубила земята от погледа си. Край нея единствено небето и морето бушували с все сила и тя се оставила в ръцете на Съдбата, убедена, че и този път няма да е благосклонна. Маймунявата зла вещица отново ѝ погажда нещо лошо, знаела си Грозничка.

Трябва да умра, казала си, ала какви ли потайности ме принуждават да се страхувам от смъртта? Уви! Нима съм познала до тук някое от удоволствията, които могат да ме накарат да я ненавиждам? Грозотата ми плаши дори най-близките ми хора. Сестра ми ще е велика Кралица, а аз ще бъда заточена до края на дните си на край пустинята, където единствената ми компания ще е онзи огромен говорящ зелен дракон. Не е ли по-добре да умра, отколкото да водя отредения ми жалък и недостоен живот?

Тези размишления пресушили сълзите на принцесата. Грозничка поглеждала храбро от коя страна ще дойде смъртта и сякаш я молела да не се бави много. Тогава тя видяла иззад вълните дракона, който с огромните си криле се приближил до лодката. Той ѝ рекъл така:

– Ако бихте желали да получите малко помощ от бедния Зелен дракон, то ще мога да спася живота Ви, Принцесо.

– Смъртта ме плаши по-малко от теб самия! – извикала принцесата. – И ако искаш поне малко да ми угодиш, то не ми се мяркай повече пред очите.

Зеленият дракон въздъхнал, и като изсвирил продължително през ноздри, без да отвърне и думичка потънал сред вълните.

Какво ужасно чудовище! – шептяла си принцесата. – Крилете му зеленикави, тялото му шарено, ноктите му от слонова кост, очите му в пламъци, а главата му настръхнала от космите на дълга грива. Ах! Предпочитам да умра пред това да му бъда задължена за живота си.

Ала, – подхващала отново тя – защо ли е така привързан този дракон, та ме следва гдето и да ида? И как изтънчено говори, сякаш е дарен с ум и разум!?

Размишлявала си Грозничка така на дъното на лодката насред бурята, докато един глас не отвърнал на мислите ѝ и ѝ рекъл така:

– Знайте, принцесо, че не бива да възненавиждате така Зеления дракон. Не мога да Ви открия жестоката истина, но Ви уверявам, че той няма по-голяма вина за външността си, отколкото Вие за своята. И съвсем не иска той да Ви разсърди. Дори би желал да облекчи мъката и страданията Ви... Но само ако му позволите, млада принцесо.

Гласът много стреснал принцесата и това, че споменал грозотата ѝ, ѝ било така непоносимо, че не могла да удържи сълзите си. Наплакала се, но, като поразмислила малко, Грозничка изведнъж се провикнала с цяло гърло:

– Какво пък! Няма да оплаквам смъртта си и да проявявам слабостта да проливам сълзи, само защото ме упрекват за грозотата ми! За какво би ми послужило, уви, да бъда най-красива на света? Така или инак ще умра! Това трябва да ми е за утеха, та да ми попречи да изпитвам съжаление за и без това жалкия си живот!

Докато си морализаторствала така, лодката, все така носена по вълните като кибритена кутийка по благоволението на ураганните ветрове, се ударила о една скала и в миг се разбила на трески. Разбрала бедната принцеса, че цялата ѝ философия не била достатъчна да се съпротивлява срещу толкова очевидна гибел. Сграбчила Грозничка някакви отломки, и като усетила, че се повдига, тя се намерила в подножието на голямата скала. В тоз час се вцепенила от ужас, защото се видяла да прегърща здраво самият Зелен дракон! Той се досетил каква ужасна уплаха ще ѝ причини, та като се отдръпнал настрани ѝ рекъл така:

– Ако ме опознаете, Принцесо, ще се страхувате по-малко от мен, но злата моя орис е да плаша всички.

И се хвърлил във водата и изчезнал, а Грозничка останала самичка върху грамадната скала.

Накъдето ѝ да погледнела, не виждала нищо, което да смали отчаянието ѝ. Нощта приближавала, а тя нямала ни храница, ни подслон.

Май ще свърша тъжните си дни насред морето, казала си тя. Без съмнение, тук е сетният ми час. Или ще ме разкъса някое морско чудовище или пък ще да умра от глад.

Седнала на върха на скалата и се взирала дълго в морето. Като се стъмнило, свалила дрехата си от червенолилава тафта, покрила с нея главата и лицето си и останала така, силно обезпокоена от това, което могло да се случи.

Унесла се в сън и ѝ се сторило, че чува разни музикални инструменти. Била убедена, че сънува, ала след известно време ясно чула тази песен, чиито стихове сякаш били съчинени тъкмо за нея самата:

Страдайте, Амур Ви тук прониза

с нежните стрели на любовта.

Тъгата той от тук прокуди,

за щастието наше в обичта.

Страдайте, Амур Ви тук прониза

с нежните стрели на любовта.

Вниманието, с което се отнесла към тези думи, я разбудило съвсем: От какво щастие и от каква тъга съм заплашена, казала си, в състоянието, в което се намирам? Останаха ли ми и хубави дни? Отворила очи с известна уплаха, страхувайки се да не се окаже насред чудовища.

Но каква била изненадата ѝ, когато, вместо на ужасната и дива скала, се оказала в стая, чиито стени били целите в позлата. Леглото, в което се намирала, отговаряло напълно на великолепието на най-прекрасния дворец на вселената! Задавала си стотици въпроси и не можела да повярва, че не сънува. Накрая станала и се затичала да отвори остъклената врата към просторен балкон, откъдето ѝ се разкрили всички хубости, които природата – сякаш с помощта на изкуството! – можела да устрои на земята. Отпред имало градини с цветя и храсти, фонтани, статуи и редки видове дървета. В далечината обширни гори и голями дворци, чиито покриви били най-изкусно украсени с перли. Лазурна и спокойна морска шир, в топлите води на която се носели най-различни лодки и гемии с разноцветни платна и знамена, разлюляни от вятъра, допълвали представата за най-чудесния за погледа свят.

– Богове! О, справедливи богове! – извикала принцесата. – Какво е това, което виждам? Къде съм аз? Какво чудно преображение! В какво се е превърнала онази ужасяваща скала, сякаш плашеща небесата със смръщеното си чело? Аз ли вчера едва не загинах в една лодка и аз ли бях спасена от един дракон?

Говорела си така, Грозничка, сновяла из балкона и поспирала в почуда, когато тих тропот зад гърба ѝ я накарал да се обърне. В покоите си видяла да прииждат към нея сто пагоди – най-прекрасни малки кукли от порцелан, нагиздени и натъкмени по сто най-различни начина. Високи били до лакът, а най-малките – не повече от четири пръста. Едни били прелестни, изящни и красиви, а други – уродливи, чак ужасни. Били нагиздени с диаманти, изумруди, рубини, перли, кристал, кехлибар, корал, злато, сребро, бронз, месинг, желязо, дърво, глина. Някои без ръце, други без крака. Трети с разтегната уста до ушите или със смачкани до неузнаваемост носове и клепнали уши. Нямало повече разлики при всичките твари на света, колкото у тези чудновати пагоди.

Тези, които се явили пред принцесата, били депутатите на тукашното Кралство. След като отправили към Принцеса Грозничка кратка тържествена реч, примесена с няколко много уместни остроумни разсъждения, за да я разсеят те ѝ казали, че от известно време пътешествали по света, но за да получат разрешението на господаря им, му се заклевали на тръгване, че няма да говорят за това. Казали ѝ че измежду тях имало толкова добросъвестни, че дори не желаели да си помръднат нито главата, нито стъпалата, нито ръцете, ала че същевременно повечето не можели да се сдържат да не го сторят. Казали ѝ още, че бродели надлъж и на шир по света, и когато се завръщали, радвали Краля с разказите си за всичко най-тайно и причудливо, което се случвало из различните дворове, в които бивали приемани.

– Това, многоуважаема Принцесо, – добавили депутатите – е удоволствие, което понякога ще Ви предоставяме, понеже ни е заповядано нищо да не забравяме, за да Ви развличаме от скуката. Вместо да Ви носим дарове, идваме да Ви забавляваме с нашите песни и танци.

И тозчас запели, танцувайки в кръг с дайрета и кастанети:

Радостта ни очарова,

щом мъките ни тя последва.

Насладата ни завладява,

терзанията щом измести.

Не късайте веригите си,

млади и зелени влюбени.

Радостта ни очарова,

щом мъките ни тя последва.

Насладата ни завладява,

терзанията щом измести.

Болки нечовешки щом преминат,

мигове щастливи идват.

Радостта ни очарова,

щом мъките ни тя последва.

Насладата ни завладява,

терзанията щом измести.

Като приключили, депутатът, който взел думата, казал:

– Ето, госпожо, сто пагоди малки, обречени на честта да Ви служат! Всичко, което пожелаете на света, ще се сбъдне, стига Вие да останете при нас.

И се появили пагодички малки, щом им бил дошъл редът. Носели кошници по тяхна мярка, пълни със стотици най-различни нещица, тъй прекрасни, толкова полезни, така изкусно сътворени и тъй богато украсени, че Грозничка умора нямала да им се възхищава, да възклицава и да хвали чудесата, които виждала.

Най-забележимата от пагодите, една малка фигурка, цялата в диаманти, ѝ предложила да отиде в къпалнята, понеже навън вече Слънцето припичало силно. Принцесата се отправила натам, като крачела най-внимателно между два реда телоохранители с ръст и вид, които можели да я накарат да се пръсне от смях. Там, под оплетен със зеленина павилион от чисто злато, имало два кристални купела, пищно украсени с рубини, а от водата в тях лъхали най-прекрасни и незнайни аромати.

– Защо са два тези купели? – полюбопитствала Грозничка.

– Единият е за Вас, Принцесо, а другия е за благия ни господар – отвърнали те.

– Но къде е той? – извикала тя.

– Господарят ни е на война сега, ала щом се върне, ще Ви се представи.

– А той... дали е женен? – попитала пак Грозничка.

Не бил женен, казали ѝ те. Бил толкова благ и мил, че все още не си е намерил достойна за него невеста. Любопитството ѝ най-после било задоволено.

Щом се разсъблякла и влязла във водата, малките пагоди – тези чудни фигурки от порцелан, запели и засвирили на всевъзможни инструменти. Едни с лютнички от лешници, други с цигулчици от бадеми, защото всички свирки трябвало да са им по мярка. А музиката им била толкова хубава... Нищо не радвало повече душата ѝ от техния концерт.

Когато излязла от купела, подали на принцесата великолепно изтъкан халат. Няколко пагоди, свирещи на флейти и обои, тръгнали пред нея, а други по-мънички пагодки я следвали, пеейки песни в нейна възхвала. Те я проводили до стаята, в която бил тоалетът ѝ и начаса други пагоди и пагодички заприпкали около нея – те били камериерки. Помагали ѝ при обличането, вчесали косата ѝ, хвалели Грозничка и ѝ ръкопляскали с усмивка. А грозотата, червенолилавата тафта и омазнената вехта панделка били забравени.

Принцесата била истински учудена: Кой може – казвала си тя – да ми достави едно толкова необичайно щастие? Всеки момент можех да умра, очаквах смъртта и не можех да се надявам на друго, а изведнъж се оказвам в най-хубавото и великолепно място на света, където ми засвидетелстват най-голяма радост да ме видят! Тъй като била безкрайно разумна и добра, Грозничка се държала така мило, че всички малки създания, които се приближавали към нея, оставали очаровани от нейните маниери.

Всяка сутрин Принцесата получавала нови дрехи, нови дантели и нови скъпоценни камъни. Колко жалко, че била толкова грозна, но пък сега, като не можела да страда и оплаква своята орис, не намирала себе си чак толкова неприятна. И това поради огромните грижи, които полагали да я накипрят и забавляват.

Не минавал и час, в който да не пристигнат няколко пагоди и да не ѝ докладват за най-тайните и прелюбопитни неща, които се случвали по света. За битки и мирни договори, военни лиги и предателства, скъсали любовници, неверни метреси, отчаяния и помирения, разочаровани наследници, разтрогнати бракове, повторно омъжени престарели вдовици, открити съкровища, скрити договорки, банкрути и богатство, натрупано в миг, паднали фаворити, обсадени площади, ревниви съпрузи, кокетни жени, пакостливи деца, разрушени градове, протестни шествия... Какво ли не биха дошли ѝ да кажат, за да я развлекат и разведрят!

Понякога идвали пагоди с безмерно подути кореми и също такива бузи, да се чуди човек как не са се пръснали още. Питала ги защо изглеждат така, а те отвръщали:

– Не ни е позволено да се смеем, камо ли да обсъждаме на глас в обществото, Принцесо, а непрестанно виждаме там съвсем смешни неща и почти недопустими глупости, та желанието ни да се присмеем е толкова силно, че от него се подуваме, и това собствено е смешнянка, от която щом дойдем при Вас, оздравяваме.

Възхищавала се на добронамереното остроумие на пагодите, защото не е ли истина, че човек се подува от смях, щом забележи всяко безочие край себе си?

Нямало вечер, в която да не се играела някоя от най-хубавите пиеси на Корней или Молиер. Балове се организирали много често и най-малките фигури танцували върху въже, за да можело да ги виждат по-добре. Що се отнася до останалото, ястията, които поднасяли на принцесата, можели да минат за такива, каквито се сервирали по време на тържествени угощения. Книгите, които ѝ носели, били сериозни, развлекателни или пък исторически. Дните отлитали като мигове, въпреки че, ако трябва право да си кажем, тези така духовити пагоди ѝ се стрували непоносимо дребни. Често като излизала на разходка слагала по тридесетина от тях в джоба си за да я развличат и най-забавното нещо на света било да ги чува как чуруликат с тънките си гласчета, по-чисти и звънки и от тези на марионетките.

Веднъж принцесата, като не могла да заспи, се размислила на глас:

– Какво ли ще стане с мен? Нима завинаги ще си остана тук? Дните ми тук са наистина прекрасни. По-хубав живот дори не мога да си представя, но... На сърцето ми нещо не достига. Не зная какво е, но при това безгрижно еднообразно веселие, животът започва да ми се струва някак блудкав.

– Хей, принцесо! – повикал я глас. – А нима това не се случва по Ваша вина? Ако Ви се искаше да обичате, щяхте да узнаете много бързо, че човек може да остане дълго с оногова, когото обича, макар и затворен в някакъв дворец и дори в ужасяваща самота, без да пожелае да го напусне.

– Кой от пагодите се обръща към мен? – попитала принцесата. – И що за гибелни съвети, бунещи покоя на живота ми, ми дава гласът му?

– Този, който Ви предупреждава за нещо, което рано или късно ще сторите, съвсем не е от пагодите – отговорил ѝ гласът. – Това е клетият господар на Кралството, който Ви обожава, Принцесо, и който, ако би се осмелил да Ви го каже само, би потреперил.

– Обожава ме Крал? – отвърнала принцесата. – А има ли той очи? И ако не е заслепен, нима не е видял, че съм най-грозна на света?

– Видях Ви, Принцесо, – потвърдил невидимият, – ала не Ви намирам за такава, каквато си се представяте. И все едно дали говорите за Вашата особа, заслугите Ви или Вашата немилост, повтарям Ви – аз Ви обожавам! Но уважителната ми и боязлива любов ме задължава да се крия.

– Толкова съм Ви задължена! – промълвила Принцесата. – Какво ли щях да правя, уви, ако обичах някого?

– Ще ощастливите оногова, Принцесо, който не може да живее без Вас – казал ѝ той. – Ала не му ли позволите да се появява, той не би се осмелил да го стори.

– Не! – отсякла Грозничка. – Не, не искам да виждам нищо, което да ме задължава толкова много.

Тук гласът престанал да ѝ отговаря и принцесата прекарала остатъка от нощта твърде обсебена в мисли.

Въпреки че била взела решение да не казва нищо, което да има и най-малко отношение към този среднощен разговор, тя не могла да се сдържи да не попита пагодите дали Кралят им не се е завърнал. Казали ѝ, че не. Този отговор, който подхождал зле на това, което била чула, я обезпокоил, и принцесата побързала да попита дали Кралят им бил млад и добре сложен. Отговорили ѝ, че бил млад, добре сложен и много изтънчен. Попитала дали често получавали вести от него. Казали ѝ да, получавали вести всеки ден.

– А дали знае – добавила тя, – че аз съм в двореца му?

– Да, Принцесо – отвърнали ѝ, – той знае какво се случва с Вас. Интересува се, а ние час по час му пращаме писма, от които научава всичко за Вас.

Грозничка тук замълчала и от този ден нататък започнала да мечтае много по-често, с копнеж, непознат ѝ от преди.

Когато оставала сама, гласът често ѝ говорел. Понякога я плашел, а друг път бил гальовен, като думите му не биха могли да бъдат по-изтънчени.

– Каквото и решение да съм взела да не се влюбвам никога – редяла Принцесата – и каквато и причина да имам да браня сърцето си от обвързване, което би могло да е само пагубно за него, все пак Ви признавам, че би ми доставило удоволствие да се запозная с Крал, чийто вкус е така странен като Вашия. Ако е вярно, че ме обичате, Кралю, може би сте единственият на света, който би могъл да има подобна слабост към особа, тъй грозна като мен.

– Мислете си за моят характер каквото пожелаете, обожаема Принцесо – отговарял ѝ гласът. – Намирам с какво да го оправдая достатъчно в заслугите Ви, но не е това, което ме принуждава да се крия. Сред моите мисли има и толкова, толкова тъжни теми за разговор, че ако узнаехте за тях, не бихте могли да ми откажете милосърдието си.

Тогава принцесата настоявала гласът да се обясни, ала той преставал да говори и единственото, което чувала, било дълги въздишки. Всичко това я безпокояло. Макар любящият да бил непознат и невидим, той полагал за нея хиляди грижи, но мястото, на което се намирала, я карало да пожелае по-подходяща дружба за себе си от тази с пагодите. Това и била причината да започне лека-полека да се отегчава от живота си, като единствено гласът на невидимия ѝ коронован обожател имал силата да я вълнува.

В една от най-тъмните нощи на годината Грозничка забелязала в просъница, при събуждането си, че някой бил приседнал до леглото ѝ. Помислила, че била перлената пагодка, която, тъй като била по-духовита от останалите, идвала понякога да я забавлява. Принцесата протегнала ръка, за да я вземе, но някой поел ръката ѝ, стиснал я, целунал я, отгоре ѝ паднали няколко сълзи и този някой бил толкова разстроен, че не могъл да проговори. Ала тя не се и усъмнила, че това бил самия невидим Крал.

– Но какво искате от мен? – казала му с въздишка. Не мога ли да Ви обичам и без да Ви виждам?

– Ах, госпожо, – отговорил ѝ гласът, – какви условия добавяте към нежността да Ви се харесам? Невъзможно ми е да се оставя да ме виждат. Маймунявата зла вещица, която Ви погоди такъв лош номер, е същата, която ме осъди и мен на седем години наказание, от което вече изтекоха пет. Остават ми още две, чиято горчивина ще подсладите, ако пожелаете да ме приемете за съпруг. Ще решите, че съм безразсъден и че това, за което Ви моля, е абсолютно невъзможно, но, Принцесо, ако знаехте докъде се простира страстта ми и докъде стига прекомерността на злочестието ми, не бихте отказали милостта, за която Ви умолявам.

Грозничка се отегчавала още повече и намирала, че невидимият Крал притежавал всичко, което можело да се понрави на ума и любовта, обхванала сърцето ѝ, под благовидното име на едно твърде щедро милосърдие. Поискала в отговор още няколко дни, за да се реши – той бил постигнал много, като я докарал до там да отлага само с няколко дни нещо, с което човек не си позволявал да се ласкае. Тържествата и концертите в двора се удвоили и вече ѝ пеели единствено сватбени химни. Не преставали да ѝ се носят дарове, чието великолепие превъзхождало всичко, което някога можело да се види. Влюбеният глас упорствал пред нея, като започвал да я ухажва още при падането на нощта, та принцесата се оттегляла по-рано, за да имала повече време гласът да я забавлява.

Накрая се съгласила да вземе невидимия Крал за съпруг и му обещала да го погледне едва след като изтърпяването на наказанието му приключело.

– Това се отнася и до мен, и до Вас, – рекъл ѝ той. – Ако имахте неблагоразумието да бъдете любопитна, щеше да се наложи да започна да изтърпявам наказанието си отначало и Вие да споделите наказанието заедно с мен, Прницесо. Но ако можете да се сдържате да не следвате лошите съвети, които ще Ви дават, ще имате удовлетворението да ме откриете с порива на сърцето си и да си възвърнете същевременно и приказната красота, която Маймунявата зла вещица е отнела и на Вас.

Принцесата, очарована от тази нова надежда, се заклела хиляди пъти пред съпруга си, че у нея нямало никакво любопитство, което да противоречи на желанията му. Така сватбата приключила, без блясък и без шум, ала от това сърцето и разумът и на двамата само спечелили и те останали не по-малко доволни един от друг.

Пагодите продължавали с усърдие да развличат вече своята Кралица. Един ден ѝ донесли новата книга на един от най-модните автори, в която на красив език той разказал надълго историята на Психея. В нея Грозничка намерила много неща, близки до нейния живот и перипетии, та силно ѝ се дощяло я навестят баща ѝ и майка ѝ, заедно със сестра ѝ и зет ѝ. Каквото и да ѝ кажел Кралят, нищо не можело да я отклони от тази прищявка.

– От книгата, която четете, – казвал Кралят, – можете да научите за нещастията, сполетели Психея. Ех, за Бога, възползвайте се, за да ги избегнете, Кралице моя.

Обещала Грозничка да не бъде молена повече за това. Накрая изпратили кораб с великолепни дарове и пагоди, заедно с писма от Грозничка до майка ѝ Кралицата. Грозничка я умолявала да я навести в Кралството ѝ, а пагодите получили по изключение позволението да говорят и другаде, освен у дома си.

Загубата на Грозничка била разчувствала близките ѝ у дома, които я смятали за загинала, така че вестите от нея били безкрайно приятни за двора. И Кралицата, която умирала от желание да види дъщеря си отново, не се поколебала и за миг да замине с Принцеса Хубавка и нейния съпруг. Пагодите, които единствени познавали пътя към Кралството, довели гостите, и когато Грозничка зърнала родителите си, помислила, че ще умре от радост.

Прочела и препрочела била тя Психея, за да бъде нащрек за всичко, което щели да я попитат, и за всичко, което трябвало да отговори. Но дори да се била подготвила отлично, обърквала се пак на сто места – или Кралят бил на война, или бил болен и в толкова лошо настроение, че не искал да вижда никого, или пък бил на поклонение, а после на лов или на риболов. В крайна сметка изглеждало сякаш се била обзаложила да не казва нищо вярно, като че ли Маймунявата зла вещица била помътила ума ѝ.

Майка ѝ и сестра ѝ го обмислили заедно. Те заключили, че Грозничка ги мамела, и че може би мамела и самата себе си, и – престаравайки се в загрижеността си, а и от злоусърдие – решили да поговорят с нея. Сбогували се с толкова ловкост, че посяли в разума ѝ хиляди страхове и хиляди съмнения. След като дълго се защищавала да не се съгласи с това, което ѝ казвали, си признала, че до този миг изобщо не била виждала съпруга си, ала че той притежавал толкова чар в разговора, че ѝ било достатъчно да го чуела, за да бъдела доволна, че наказанието му трябвало да продължи в немилост още две години, и че след този срок не само щяла да го види, но и че щяла да стане красива и тя като зората.

– Ах, нещастнице! – провикнала се Кралицата. – Нима не разбираш, че си лъгана! Възможно ли е да вярваш с толкова голямо простодушие на такива приказки? Съпругът ти е чудовище и няма как да бъде иначе, тъй като всички пагоди, на които той е Крал, са истински уроди.

– По-скоро бих повярвала, че е самият Амур! – отвърнала Грозничка.

– О, що за заблуда! – провикнала се Кралица Хубавка. – Казали на Психея, че съпругът ѝ е чудовище, а тя помислила, че това е Амур. Упорствате, че Вашият мъж е самият Амур, ала със сигурност той е чудовище! Поне дайте покой на духа си, изяснете си нещо, което е толкова естествено.

Кралицата, и тя ги наприказвала едни такива, а зетят ѝ – дори още повече!

Горката принцеса останала толкова объркана и сконфузена, че след като изпратила цялото си семейство с дарове, които изплащали стократно червенолилавата тафта и вехтата панделка от маншона на сестра ѝ, тя решила, каквото и да става, поне да зърне съпруга си.

Ах, гибелно любопитство, което не могат да поправят у нас хиляди ужасни примери, скъпо ще струваш на тази клета душа! Грозничка щяла така силно да съжалява, че не била постъпила като предшественицата си Психея.

Скрила тя една лампа и си послужила с нея през нощта, за да погледне невидимия Крал, който бил така скъп на сърцето ѝ. Но какъв ужасен вик надала, когато на мястото на нежния Амур, който в представите ѝ бил русокос и белокож, млад и особено любезен, тя видяла ужасния Зелен дракон с дългата му накокошинена грива! Разбудил се Драконът и обзет от ярост и отчаяние се провикнал:

– Ах, ти, дивачке! Това ли е отплатата ти за толкова много любов?

Принцесата обаче не могла да го чуе, тъй като от страх паднала в несвяст, а драконът избягал надалеч.

При шума от цялата тази олелия дотичали няколко пагоди, положили Принцесата на земята и поръсили челото ѝ с водица. Когато се съвзела, тя се оказала в състояние, в което дори въображението не можело да проникне. Ах, как само горчиво се укорявала за злото, което сторила на съпруга си! Обичала го нежно, ала се ужасявала от вида му и желаела – в замяна на половината от живота си! – да не го била видяла.

Тъжните ѝ мечтания били внезапно прекъснати от няколко уплашени пагоди, които нахлули в стаята ѝ. С треперещи гласчета я предупредили, че кораби с марионетки, предвождани от Маймунявата зла вещица, били завзели безпрепятствено пристанището. Тук е мястото да кажем, че марионетките и пагодите са отколешни врагове – конкурират се за хиляди неща, а на марионетките дори е позволено да говорят където си поискат, право, което пагодите никога не са имали. Тяхна кралица била Маймунявата зла вещица, а омразата, която тя таяла към бедния Зелен дракон и онеправданата от съдбата Грозничка, я накарала да свика войска, с решението да дойде да ги тормози до мига, в който мъките им станели най-непоносими.

Лесно успяла в намеренията си Маймунявата, тъй като Грозничка била толкова отчаяна от съдбата си, че когато пагодите настояли кралицата им да даде необходимите разпореждания за отбрана, тя не си го позволила, като уверявала, че съвсем не искала война с никого. По нейна заповед свикали онези пагоди, които някога се били били в обсадени градове и са служели при на най-знаменитите капитани. Тя наредила тъкмо те да отговарят за всичко в отбраната, след което се затворила в покоите си, наблюдавайки почти с безразличие събитията от живота навън.

Предводител на войската на Маймунявата зла вещица бил Смахнатия генерал – един отдавна прочул се палячо, който обаче добре познавал занаята си. Той разполагал с голям полк от запаса, съставен от едри оси, тлъсти майски бръмбари и уродливи пеперуди, сътворили някога чудеса срещу една нещастна рота жаби и няколко леко въоръжени гущера. Преди много време те били наемници при пагодите, но, право да си кажем, по-страховити били с имената си, нежели със силата си.

Маймунявата се забавлявала известно време да наблюдава битката, в която пагоди и пагодички сътворявали чудеса от храброст, та надминавали самите себе си. Вещицата, обаче, само с едно махване на пръчицата си разпръснала тези прекрасни творения – очарователните градини, гори, ливади и фонтани били погребани под собствените им руини. Кралицата Грозничка не могла да избегне тежката съдба да стане робиня на най-злата от всички зли вещици, живели някога на света. Четири-петстотин марионетки я отвели към мястото, където я чакала Маймунявата.

– Госпожо, – казал Смахнатия генерал, – ето я кралицата на пагодите, която покорно Ви представям.

– А, знаем се отдавна ние – рекла Маймунявата. – Тя е причината да бъда оскърбена в деня на раждането ѝ и това е нещо, което никога не ще забравя.

– Уви, госпожо, – продумала ѝ Грозничка, – вярвах, че сте си отмъстила достатъчно за това. Дарът на грозотата, с който сте ме орисали до крайност, би могъл да задоволи някоя особа по-малко отмъстителна от Вас самата.

– Като я слушам какви ги приказва, – казала вещицата – виждам, че току-що е защитила докторска титла в Югозападния университет! Първото Ви назначение ще бъде да преподавате философия на мравките ми. Подгответе се от утре те да получават по един урок всеки ден.

– Що да сторя, госпожо, – възразила огорчено младата кралица – като нищо не разбирам от философия. А изуча ли я изобщо, дали мравките Ви ще я разберат?

– Вижте я, вижте я само какви ги плещи тази умница! – провикнала се Маймунявата. – Добре, тогава, кралице, няма да ги учите на философия, ала ще дадете на всички, въпреки Вас самата, примери за търпение, които трудно могат да се надминат.

Тук злата вещица наредила да донесат на Грозничка железни обувки, толкова тесни, че едва палеца ѝ влизал вътре. Но трябвало все пак да ги обуе, клетата кралица, и потънала в сълзи и страдания.

– А, само не и това! – викнала Маймунявата. – Ето тук една хурка с паяжина. Настоявам да изпредете от нея нишка, фина като косите Ви и Ви давам само два часа за това.

– Но аз никога не съм прела, госпожо – отвърнала Грозничка. – Макар да ми се струва, че това, което искате от мен, е невъзможно, ще Ви се подчиня.

Веднага отвели клетата кралица в дъното на една тъмна пещера, и като оставили един комат клисав хляб и стомна с вода, сложили огромен камък на входа ѝ. Опитвала Грозничка да изпреде омазнената паяжина, стотици пъти изтървавала тежкото вретено на земята, но имала и търпението да го вдигне още толкова пъти и да започне работа все отново и отново, уви, винаги напразно.

– Добре зная в този час – казала си тя – докъде се простира нещастието ми. Предадена съм в ръцете на най-неумолимата зла вещица. Не стига, че ми е отнела цялата хубост още като бебе, ами пак и пак търси предлог да ме накара да умра.

И заплакала горко, припомняйки си щастливите мигове с дружките си – пагодките.

После хвърлила гневно хурката на земята и извикала:

– Нека Маймунявата дойде, когато поиска. Изобщо не зная как да направя невъзможното!

Тогава чула глас, който ѝ рекъл така:

– Ах, Кралице, Вашето твърде неблагоразумно любопитство Ви струва горчивите сълзи, които проливате сега. Но е невъзможно да наблюдаваме страданията на оногова, когото обичаме, нали? Имам аз една приятелка, за която все още не съм Ви разказвал – това е феята Закрилница. Надявам се тя да Ви е от огромна полза.

Дочули се три почуквания и без да зърне когото и да било, Грозничка видяла, че къделята била изпредена, а хурката – празна.

След два часа Маймунявата, която търсела за какво пак да се заяде, наредила да отдръпнат камъка от пещерата и влязла вътре, следвана от безброен кортеж от марионетки.

– Я да видим – рекла тя, – я да видим работата на една мързеливка, която ни да шие, ни да преде може.

– Госпожо, – отвърнала смутено кралицата – наистина не знаех как се прави това, но се наложи да се науча.

Когато Маймунявата видяла нещо толкова чудато, взела кълбото с изпредената паяжина и ѝ казала тъй:

– Наистина сте твърде сръчна, та би било жалко да не Ви натоварим с още работа. Дръжте тази нишка, кралице малка, и изплетете от нея мрежи, толкова здрави, че сьомга да се лови с тях.

– О, моля Ви за пощада – възкликнала Грозничка. – Та дори за мухите е лесно да се проврат през паяжината и да избягат.

– Много сте се разумувала, красива ми приятелко, – прекъснала я Маймунявата, – но това няма да Ви помогне в нищо.

Излязла от пещерата, като заръчала подир два часа мрежите да са готови, инак щяла да я погуби.

– Ах, вълшебнице Закрилнице, – рекла тогаз кралицата. – Ако е вярно, че нещастията ми могат да Ви трогнат, не ми отказвайте помощта си, моля.

И ето, мрежите били започнати и изплетени начаса. Грозничка зяпнала в почуда. Благодарила тя от сърце на Закрилницата, която ѝ сторила толкова много добрини. Какво удоволствие била за нея увереността ѝ, че тъкмо съпругът ѝ ѝ изпращал тази приятелка.

– Уви, Зелени мой драконе, – промълвила тихо тя, – толкова сте щедър да ме обичате след всичкото зло, което Ви причиних.

Но отговор не получила, тъй като тъкмо в този миг нахлула Маймунявата и се ококорила от изненада пред изработените с толкова усърдие мрежи, изкусността на които не била по възможностите на обикновена предачка.

– Нима се осмелявате – казала ѝ злата вещица – да твърдите, че именно Вие сте онази, която е изтъкала тези мрежи?

– Нямам си помощница в двора Ви, госпожо – отвърнала кралицата. – А и да имах такава, затворили са ме така добре, че би било трудно някой да ми проговори, без да сте му позволили.

– След като сте толкова ловка и така сръчна, рекла Маймунявата, ще сте ми от огромна полза в моето кралство.

Заповядала да приготвят корабите ѝ веднага и всички марионетки да бъдат готови за отплаване. Наредила и да оковат Грозничка с тежки железни букаи, от страх да не би в порив на отчаяние да се хвърлела в морето.

Клетата млада кралица оплаквала цяла нощ тъжната си орис, когато на светлината на звездите видяла да се рее тихичко към кораба Зеления дракон.

– Все страхувам се да не Ви изплаша, – казал ѝ той, – и въпреки причината никак да не Ви щадя, Вие сте безкрайно скъпа на сърцето ми.

– Ще можете ли да ми простите така неблагоразумното любопитство, съпруже мой? – попитала Грозничка. – И мога ли това да кажа, без да Ви разсърдя аз:

Дали сте Вие, Драконе, скъпи мой любовнико, дали сте Вие?

Мога ли да видя оногова, когото сърцето ми бленува.

Какво! Мога ли да зърна Вас отново, мой скъпи нежни съпруже?

О, небеса! Как страдах в жестоки мъки, колко много страдах аз, уви!

Докато не Ви съзрях!

Драконът отвърнал с тези строфи:

Болката, че липсва ти любимия

смутителна е тя във любовта.

В жестоко кралство страховито,

богове де гневни сипят мъст!

Там нищожна мъката е пред болката, че липсва ти любимия.

Маймунявата не била от онези вещици, на които понякога се случва да заспят. Желанието ѝ да зловреди я държало все будна и тя не пропуснала да чуе разговора между Краля дракон и съпругата му Грозничка. Разфучала се люто и ги прекъснала с викове.

– Ах, ах как непохватно опитвате да плетете рими и да оплаквате себе си с тона на Феб. Ала, наистина, това ми допада. Прозерпина, моята най-добра приятелка, ме помоли да ѝ дам в залог някой поет. Не че ѝ липсват такива, но тя иска при себе си още някой от тях. Хайде, Зелени драконе, нареждам Ви, за да приключим с Вашето наказание, да отидете в Мрачния замък и да предадете поздравите ми на любезната ми дружка Прозерпина.

Нещастният Зелен дракон незабавно отлетял, като дал израз на мъката си само с няколко дълги подсвирвания, и оставил Кралицата да страда от особено жестока болка. Грозничка осъзнала, че няма повече какво да губи и без да се щади се провикнала прочувствено:

– В какво се провинихме, та не ти харесахме, зла вещице!? Още не се бях появила на белия свят и чудовищното ти проклятие ми отне хубостта и ме превърна в урод. Нима можеш да кажеш, че имам вина, когато все още не съм била надарена с разум и дори не съм съзнавала съществуванието си? Сигурна съм, че клетият Крал, този достоен Зелен дракон, който ти изпрати в ада, е също така невинен, както бях и аз. Но, хайде, приключвай! Стори така, та да умра незабавно! Това е единствената милост, която прося от теб.

– Би била твърде доволна, – рекла ѝ Маймунявата, – ако благоволя да изпълня молбата ти. Ще стане, но първом ще трябва да ми налееш вода от Бездънния извор.

Веднага щом корабите пристигнали в Кралството на марионетките, Маймунявата зла вещица взела един воденичен камък, привързала го към врата на Кралицата и ѝ заповядала да се изкачи с него на върха на планина, която се издигала високо над облаците. А стигне ли там, веднага да набере цяла кошница четирилистни детелини, а след това се спусне в дъното на долината, та да налее в пробита стомна от Водата на благоразумието и да ѝ донесе от нея толкова, че да е достатъчно да напълни голямата ѝ чаша. Кралицата ѝ отвърнала, че било невъзможно да ѝ се подчини, че воденичният камък бил десет пъти по-тежък от самата нея, че пробитата стомна не би могла да задържи водата, от която искала да пие, и че не можела да се реши да предприеме нещо, което е така непостижимо.

– Ако не успееш, – рекла ѝ Маймунявата, – бъди сигурна, че твоят Зелен дракон ще страда.

Тази заплаха стреснала толкова много Кралицата, че без да се замисли за слабостта си, тя пробвала да върви с камъка на шията си, но това, уви, щяло да бъде съвсем напразно, ако Закрилницата, тази добра фея вълшебница, която повикала, не ѝ се била притекла на помощ.

– Ето я, – казала ѝ феята, като се приближила към Грозничка, – ето я справедливата отплата за гибелното Ви любопитство, кралице. Оплаквайте се единствено на себе си за това, което Ви причини Маймунявата зла вещица.

И я пренесла незабавно на върха на планината и поставила в кошницата ѝ четирилистни детелини, въпреки ужасяващите чудовища, които ги охранявали и полагали свръхестествени усилия да ги опазят. Но само с едно махване на пръчицата си вълшебницата Закрилница ги превърнала в по-нежни и от агънца дори.

Вълшебницата не дочакала признателната Кралица да ѝ благодари, за да престане да ѝ доставя удоволствието, което зависело от нея. Дала ѝ малка колесница, теглена от две бели канарчета, които говорели и чуруликали чудесно. Рекла ѝ да се спусне от планината, да хвърли железните обувки срещу двамата въоръжени с боздугани великани, които пазели извора, ала щели да паднат бездиханни. Да даде после стомната си на двете малки канарчета, а те щели да намерят начин да я напълнят с Водата на благоразумието. Още щом я получела, веднага да намокрела с нея лицето си и ще станела най-хубавата на света. Посъветвала я също изобщо да не се бави на извора, да не се връща отново в планината, а да спре в малка приятна горичка, която щяла да види по пътя си. Да прекара там три години, а Маймунявата през цялото време щяла да си вярва, че Грозничка продължавала да налива вода в стомната, и че останалите опасности по пътя са я погубили окончателно.

Кралицата прегърнала коленете на вълшебницата Закрилница, и ѝ благодарила стократно за необикновените добрини, които получавала от нея.

– Ала, госпожо, – добавила тя, – нито щастието от успехите, които постигам, нито хубостта, която ми обещавате, не биха могли да ме трогнат от радост, докато проклятието върху Зеления дракон не бъде снето.

– Това ще се случи едва след като прекарате три години в планинския лес, кралице, – казала ѝ вълшебницата Закрилница, – и след като при завръщането си предадете на Маймунявата водата в пробитата стомна и детелините.

Кралицата обещала на феята да изпълни всичко онова, което тя ѝ била предписала.

– Ала, госпожо, – плахо отново се обадила тя, – да не би цели три години да не получа ни вест, ни кост от Краля дракон?

– Заслужили сте да Ви лишат от вести за него през целия Ви живот, – отговорила вълшебницата, – защото нима е възможно да има нещо по-ужасно от това, което сте сторили, та клетият Крал да трябваше да започне да изтърпява наказанието си наново?

Грозничка не отвърнала нищо повече. Сълзите, които се стичали от очите ѝ, и мълчанието ѝ говорели предостатъчно за болката, която тя изпитвала.

Качила се в малката колесница, канарчетата изпълнили дълга си и я откарали до дъното на долината, където великаните охранявали Извора на благоразумието. Грабнала бързо железните си обувки и ги запратила в лицата им. Щом ги докоснали, великаните рухнали като безжизнени колоси. Канарчетата взели пробитата стомна и я залепили с толкова изумителна сръчност, че все едно никога не била счупена.

Името, което носела водата, я накарало да пожелае да отпие от нея.

– Водата ще ме стори по-предпазлива и по-благоразумна отпреди – казала си Грозничка. – Уви, ако притежавах аз тези качества, все още щях да съм в така хубавото Кралството на Пагодите.

След като отпила една дълга глътка, тя умила лицето си и станала толкова красива, че човек можело да я вземе по-скоро за богиня, отколкото за смъртна.

Тутакси се явила Закрилницата и ѝ рекла тъй:

– Направихте нещо, кралице, което ми хареса безкрайно. Знаехте, че тази вода може да разхубави и душата и тялото Ви. Бих желала да узная кое от двете е за предпочитане. В края на краищата, победи душата Ви, за което заслужихте моята похвала, и това Ви действие ще съкрати с четири години наказанието Ви.

– Не съкращавайте с нищо мъките ми, – отвърнала Кралицата, – заслужавам всяка една от тях, но облекчете бедния Зелен дракон, който изобщо не заслужава своите.

– Ще направя аз каквото мога, – казала феята вълшебница и я прегърнала. – Впрочем, тъй като сте толкова прекрасна, желая да изоставите името Грозничка, което вече не Ви приляга, и да се наречете Кралица Мъдричка.

При тези си думи вълшебницата Закрилница изчезнала, като ѝ оставила чифт мънички обувчици, толкова прелестни и така добре извезани, че почти съжалила, че ги обула.

Когато отново се качила в каляската си със стомната, пълна с вода в скута си, канарчетата я отвели право в планинския лес. На света не съществувало друго така приятно място. Миртите и портокаловите дръвчета сплитали клоните си, като образували дълги сенчести пътеки и покои, в които слънцето не можело да проникне, хиляди поточета ромолели и освежавали приятния престой. Но най-необичайно, било, че всички животни там били говорящи и посрещнали малките канарчета най-достойно.

– Смятахме, – казали им те, – че сте ни напуснали.

– Срокът на наказанието ни все още не е изтекъл, – подели канарчетата, – но ето една Кралица, която вълшебницата Закрилница ни нареди да докараме тук. Погрижете се да я забавлявате така, както можете.

В същия миг Кралицата се оказала заобиколена от всевъзможни животни, които ѝ изказвали огромни комплименти:

– Ще бъдете нашата Кралица, – уверявали я, – и няма грижи или уважение, които да не можете да очаквате от нас.

– Къде съм, – провикнала се Грозничка, – и каква е свръхестествената сила, която Ви позволява да ми говорите?

Едно от малките канарчета, което никога не я напускало, занареждало в ухото ѝ:

– Трябва да знаете, госпожо, че тъй като някои от вълшебните феи в този миг обикалят света и са натъжени от гледката на хора, изпаднали в плен на дълбоки пороци, поначало смятаха, че би било достатъчно да ги предупредят, за да се поправят. Но грижите им се оказаха напразни и като се огорчиха от хорското безумие, феите ги наказаха. Превърнаха в папагали, свраки и кокошки онези, които приказваха много. В гълъби, врабчета, канарчета и кученца – разгулните любовници и метреси. В маймуни – тези, които се подиграваха на приятелите си. В свине – някои лакоми особи, които обичаха да си похапват твърде много. В лъвове – онези, които бяха гневливи. И накрая, броят на подложените на наказания нарасна дотолкова, че този лес се насели с тях. Така че тук се намират хора, притежаващи всякакви качества и във всякакво настроение.

– От това, което току-що ми разказахте, малко ми скъпо канарче, – рекла Кралицата, – следва да вярвам, че сте тук, тъй като сте обичали твърде много.

– Вярно е, госпожо – отвърнало канарчето. – Син съм на испански знатен благородник, а любовта в страната ни има толкова абсолютни права върху всички сърца, че човек не може да ги избегне, без да изпадне в престъплението на неподчинението.

В Кралския двор пристигна английски посланик, чиято дъщеря бе надарена с изумителна красота, ала високомерието и язвителността ѝ бяха непоносими. Въпреки всичко се привързах към нея и любовта ми достигаше до обожание. Понякога изглеждаше, че тя силно откликва на грижите ми, ала друг път ме отблъскваше с толкова ярост, че търпението ми се изчерпваше.

В един от дните, в които ме бе отчаяла до лудост, една достопочтена старица се приближи към мен, като ме укори за слабостта ми. Но всичко, което можа да ми каже, послужи единствено да ме накара да упорствам. Тя се досети за това и се разсърди.

– Осъждам те, – каза тя, – да се превърнеш в канарче за три години, а метресата ти – в оса.

Веднага почувствах у себе си най-необикновеното на света превъплъщение. Въпреки тъгата си, не можах да се сдържа да не полетя към градините на посланика, за да видя каква ще бъде съдбата на дъщеря му. Тъкмо-що бях долетял и я видях да лети насреща ми като тлъста оса, жужейки четири пъти по-силно от останалите. Подхвръквах около нея с настойчивостта на любовник, когото нищо не е в състояние да отклони, а тя се опита на няколко пъти да ме ужили.

– Желаете ли смъртта ми, оса красива – казах ѝ аз? – За това не е нужно да използвате жилото си. Достатъчно е да ми заповядате да умра и мигом ще го сторя за Вас.

Осата не ми отвърна нищо и тупна върху цветята, които се налагаше да страдат поради лошото ѝ настроение.

Подтиснат от презрението ѝ и от състоянието ми, летях без да следвам определена посока. Накрая пристигнах в един от най-красивите градове на вселената, който наричат Париж. Бях уморен, налетях на туфа големи дървета, обградени със стени, и без да разбера какво ми се бе случило, се намерих на вратата на кафез, боядисан в зелено и украсен с позлата. Великолепието на мебелировката и на апартамента ме изненада. Незабавно дотича млада особа, която ме погали и ми проговори с толкова нежност, че бях очарован. Не останах в стаята ѝ без да бъда осведомен за тайната на сърцето ѝ. Видях при нея да влиза някакъв мавроубиец, все още разгневен, който, като не можеше да бъде задоволен, не само я засипваше с незаслужени укори, но я биеше до степен да издъхне в ръцете на съпругите му. Бях особено натъжен да я видя да понася такова недостойно отношение, а това, че ударите, които ѝ нанасяше, имаха добродетелта да събуждат цялата нежност на тази красива дама, ми харесваше още по-малко.

Желаех ден и нощ вълшебниците, които са превърнали мен в канарче, да дойдат и да въведат ред в неуместните му любови. Желанията ми бяха изпълнени. Изведнъж вълшебниците нахлула в спалнята, докато разяреният любовник започваше обичайната си олелия. Засипаха го с укори и го заклеха да се превърне в лъв. Търпеливата особа, която тъй сладко страдаше от това, че са я били, вълшебниците превърнаха в овца и я изпратиха в планинския лес.

Що се отнася до мен, – продължавало разказа си сладкогласното канарче – то аз лесно успях да отлетя. Исках да поразгледам различните дворове в Европа. Наминах към Италия и случайността ме докара в ръцете на човек, който често пътувал по работа в града и не желаел съпругата му, която силно ревнувал, да се вижда през това време с когото и да било другиго, та се стараел да я държи затворена от сутринта до вечерта. Така че същият ме обрече на честта да развличам тази красива пленница. Но тя бе заета с други грижи, различни от тези за мен. Някакъв съсед, който отдавна я обичаше, пристигаше надвечер през комина, като се спускаше чак до долу, по-черен и от дявол. Ключовете, които съпругът ревнивец бе взел, служеха единствено да държат духа му в покой. Постоянно се опасявах от някоя досадна катастрофа, която да го разсърди. И когато вълшебниците влязоха през ключалката, тези две нежни особи бяха особено стреснати.

– Омагьосваме Ви така – казаха им феите вълшебници, докосвайки ги леко с пръчиците си. – Нека коминочистачът се превърне в катерица, а дамата в маймунка, тъй като е ловка. А пък съпругът, който обича толкова много да пази ключовете от къщата си, нека се превърне в булдог, и нека всички бъдат такива в продължение на десет години.

– Бих могъл да Ви разкажа още твърде много неща, госпожо, – заключило накрай канарчето, – ако трябва да Ви опиша всички приключения, които са ми се случвали. Длъжен съм, от време на време, да се връщам в планинския лес, и не се е случвало да пристигна, без да открия в него нови и нови животни, тъй като вълшебниците продължават да пътуват, а хората продължават да ги дразнят с неизброимите си прегрешения. Но за времето на престоя Ви тук ще имате възможността да се забавлявате с разказа за всички приключения на хората, които тук са преобразени в разни животни.

Неколцина предложили да ѝ разкажат техните, веднага щом пожелаела това. Благодарила им Мъдричка много учтиво, и тъй като ѝ се искало повече да мечтае, отколкото да говори, потърсила усамотено място, където да можела да остане сама. Веднага след като решила кое ще е, на мястото се издигнал малък дворец и ѝ било поднесено най-изтънченото ястие на света. Състояло се единствено от плодове, но от много редки сортове. Донесли ѝ ги птиците, и докато останала в този лес, на нея не ѝ липсвало нищо.

Понякога имало увеселения, които били по-приятни с необичайността си, отколкото с всичко останало. На тях се виждало как лъвове танцували с агнета, как мечки шепнели нежни думи на гургулици, а змии се разнежвали към сипки. Виждало се как пеперуда имала любовна авантюра с пантера. В края на краищата, нищо не отговаряло на вида си, тъй като не ставало дума за тигри или овни, а само за хора, които вълшебниците искали да накажат за недостатъците им.

Любовта им към Кралицата Мъдричка достигала до обожание. Всеки я викал за арбитър в споровете си. Тя притежавала абсолютна власт в тази малка република, и ако не се укорявала непрестанно за нещастията на Зеления дракон, можела да понесе злочестините си с известно търпение. Ала когато помислела за състоянието, в което бил изпаднал, не можела да си прости неблагоразумното си любопитство.

Дошло време да напусне планинския лес, предупредила за това малките си водачи верните си канарчета, които я уверили в щастливото ѝ завръщане. Избягала през нощта, за да си спести сбогуванията и съжаленията, които биха ѝ стрували няколко сълзи, тъй като била силно трогната от обичта и уважението, които всички тези разумни животни ѝ били засвидетелствали.

Не забравила нито стомната, пълна с Водата на благоразумието, нито кошницата с детелина, нито железните обувки, и тъкмо когато Маймунявата зла вещица я смятала за умряла, изведнъж се появила пред нея, с воденичния камък на шията, с железните обувки на краката и стомната в ръка. Маймунявата, още щом я видяла, надала силен вик и я попитала откъде идва.

– Госпожо, – отвърнала ѝ тя, – прекарах три години да наливам вода в пробитата стомна, а като изтекоха, се научих как да задържа водата вътре.

Маймунявата избухнала в смях, представяйки си умората на клетата вълшебница. Ала като я разгледала по-внимателно, се провикнала:

– Какво виждам, Грозничка е станала толкова очарователна! Откъде Ви е всичката тази хубост?

Кралицата ѝ разказала, че се била умила с Водата на благоразумието и че чудото било станало. При тази новина Маймунявата зла вещица захвърлила в отчаянието си стомната на земята.

– О, могъщество, което ме предизвиква! – извикала тя – Ще съумея да си отмъстя. Пригответе железните си обувки – казала тя на Кралицата Мъдричка. – Ще отидете в ада и ще попитате Прозерпина от мое име за еликсира на дълголетието. Все още се страхувам да не би да се разболея и дори да не умра. Когато получа тази противоотрова, няма да има от какво да се плаша. Та внимавайте, значи, да не отворите бутилката, нито пък да не би да опитате ликьора, който Прозерпина ще Ви даде, тъй като бихте намалили количеството на вълшебната течност, която ми се полага.

Горката Кралица никога не била толкова смаяна, колкото от тази заповед.

– Откъде минава пътят за ада, – попитала тя, – и могат ли тези, които отиват там, да се върнат? Уви, госпожо, няма ли един ден да се уморите да ме преследвате? Под каква ли звезда съм се родила – сестра ми е далеч по-щастлива от мен, та вече не бива да вярваме, че звездите са еднакво предразположени към всички.

Започнала да плаче, а Маймунявата, тържествувайки да я види да пролива сълзи, избухнала в смях.

– Хайде, хайде, – казала тя, – не отлагайте нито за миг едно пътешествие, което трябва да ми донесе толкова удовлетворение.

Напълнила ѝ едни дисаги със стари орехи и клисав хляб. С тези торби тя и потеглила, решена да разбие главата си о първата скала и да сложи край на мъките си.

Вървяла известно време без посока, въртейки се насам-натам, и считайки, че заповедта да я пращат така в ада била твърде необичайна. Когато се уморила, полегнала под едно дърво и се размечтала за бедния Зелен дракон, като позабравила за пътуването си. Ала изведнъж съзряла до себе си вълшебницата Закрилница, която ѝ казала

– Не знаете ли, красива Кралице, че за да бъде изведен съпругът Ви от мрачното обиталище, в което го задържат заповедите на Маймунявата зла вещица, ще се наложи Вие да отидете при Прозерпина?

– Бих отишла и по-далеч, ако ми бе възможно, – отвърнала тя, – ала не зная, госпожо, откъде да сляза в това мрачно обиталище.

– Вземете това зелено клонче, – казала вълшебницата Закрилница, – ударете го в земята и произнесете отчетливо ей тези стихове.

Кралицата прегърнала коленете на щедрата приятелка, феята Закрилница, след което изрекла:

Ти, Амур, който можеш да обезоръжиш

господаря на гръмотевиците, помогни ми,

ела и спри потока на жестоките беди,

които късат днес душата ми.

Отвори ми, ти можеш това, пътя към ада.

Караш ни да усещаме пламъка ти в тези подземни селения.

В оковите ти Плутон простенал е за Прозерпина.

Отвори ми, o, нежни Амур, пътя към ада.

Отнемат ми верния съпруг,

усещам жестокостта на най-ужасната съдба.

Болката ми е повече от смъртоносна,

и не мога да намеря аз смъртта.

Още не завършила молитвата си, и ето че едно детенце, по-красиво от всичко, което сме виждали на света, се появило от дъното на облак от злато и лазур. Долетяло и се сгушило в краката ѝ, a венец от цветя украсявал главицата му. Кралицата разбрала по лъка и стрелите му, че това бил Амур, който, като се обърнал към нея, ѝ рекъл:

Въздишките Ви чути бяха, о, бедна ми кралице.

Напускам небесата аз, и идвам да пресуша сълзите,

които стичат се по Вашите страни.

За Вас мога аз да сторя всичко.

Ще видите отново оногова, що любите най-много на света.

Нека върнем дракона към сладостите на живота,

и горко да накажем тъй жестокия му враг.

Учудена от блясъка, който заобикалял Амур, и очарована от обещанията му, Кралицата извикала:

Ще да Ви последвам до самия ад

и обиталището страшно ще да е палат,

ако пак аз зърна Дракона любим –

живот без него, знам, е немислим.

Амур, който рядко се изразявал в проза, като ударил три пъти, изпял чудесно тези думи:

Земя, подчини се на гласа ми,

разпознай Амур, стори ни път

до тъжний бряг, потънал в смут,

Плутон где властва със закони.

Подчинила се Земята, разкрила широките си недра, и след едно мрачно и дълго спускане, при което Кралицата имала нужда от така блестящ водач, като онзи, който я бил взел под закрилата си, пристигнала най-сетне в самия Ад.

Страхувала се да не би срещне там съпруга си, преобразен във змей. Но Амур, който понякога се намесва, за да направи няколко добри услуги на нестретни влюбени, като предвидил всичко, което имало да се предвижда, вече бил наредил Зеленият дракон да се превърне в онова, което бил преди да го накажат. Колкото и могъща, уви, да била Маймунявата зла вещица, какво можела да направи срещу самия бог на любовта Амур?

Първото нещо, което Кралицата Мъдричка видяла, бил любезният ѝ съпруг. Тя никога досега не го била виждала в такъв очарователен облик, а и той не я бил виждал така прекрасна, каквато била по рождение. Познали се все пак, имали предчувствие един за друг, а и може би придружителя Амур им помогнал да се открият един за друг.

Промълвила му Кралицата Мъдричка веднага с нежност най-безкрайна тъй:

Идвам аз да стъпча правилата,

що кове ги тук съдбата.

Щом държи Вас тук насила

злата заповед немила,

нека свържем ний сърца ни

и нищо веч не раздели ни.

Адът, що е тъй ужасен,

мен не ме тъжи и плаши.

Кралят, обзет от най-силна страст, отговорил на съпругата си с всичко, което могло да бележи усърдието и радостта му.

Но Амур, който никога няма време за губене, ги подканил да идат при Прозерпина. Кралицата Мъдричка ѝ предала поздравите на Маймунявата зла вещица и я помолила да ѝ даде от еликсира на дълголетието. Тъкмо това била думата, която накарала всички добри особи да бъдат нащрек. Прозерпина ѝ подала веднага една зле затворена фиола, за да улесни желанието ѝ да я отвори. Амур, който не бил вчерашен, вече бил предупредил Кралицата да се пази от любопитство, което все още можело да бъде гибелно за нея. Напускайки бързо тези толкова тъжни места, Кралят и Кралицата отново видели светлината.

Отвел ги Амур при Маймунявата, но за да не може тя го види, той се скрил в сърцата им. Присъствието му вдъхнало толкова човешки чувства у злата вещица, че не разбрала причината защо се била така разнежила. Посрещнала тя много добре именитите клетници, и полагайки усилие да бъде свръхестествено щедра, им върнала Кралството на пагодите.

Кралят и Кралицата Мъдричка се завърнали незабавно там и заживели сред чудните пагоди толкова честито в щастие, любов и доброта, колкото клет в немилост, несгоди и злочестини бил животът им преди.

Любопитството, туй нездраво желание

често е извор на много страдание.

Защо ли все в тайни се взираме

щом нещастието тъй обираме?

Слабият пол често има тази жестока смелост.

Да вземем за пример първата смъртна жена,

по нейн образ и подобие са създадени Пандора и Психея,

които, желаейки да разгадаят тайна,

която боговете са искали да скрият от смъртните,

сами са причинили нещастията си.

Дракона да види Грозничка се взря,

та изпита тя таз тегоба,

дори на Психея съдбата я не възпря.

Несгоди, беди и бели

не вразумяват тогова,

що си поука не вади.

Край

Зеленият дракон в оригинал на френски език.

Приказки

Спящата красавица от Шарл Перо Малечко-Палечко от Шарл Перо Зеленият дракон от Мадам д'Олноа Красавицата и Звярът от Мадам дю Бомон Вълшебниците от Шарл Перо