ЕкипПартньориГалерияПомагалоКалендарБилетиКонтакт ElmUS.biZ Този проект бе съфинансиран от Столична програма Култура 2012 г. на Столична община
и се реализира в подкрепа на кандидатурата на София за европейска столица на културата – 2019 г.
ПредставлениетоПриказкитеМузикатаРисункитеИзпълнителите
Майка ми Гъската

Под почетния патронаж на
Н. пр. Ксавие Лапер Дьо Кабан,
посланик на Република Франция.

Споделете
в Google+
Споделете
в Twitter
Споделете
във Facebook
Майка ми Гъската
балетът

Play / Pause

Уголемете буквите
Намалете буквите
Купете билети
Отпечатайте
Рисунка на
Пенко Гелев

Спящата красавица

приказка от Шарл Перо

в превод на Зефира Кацкова – © Народна младеж

Следващо представление — 31 май 2016 г., Варна, зала Пленарна

Имало едно време един цар и една царица. Те си нямали деца, а така им се искало да си имат и толкова им било мъчно, че с думи не може да се изкаже. Ходили на поклонение в много страни, правили обети и дарения, но все напразно. Най-после царицата родила момиченце.

Направили хубаво кръщение. За кръстници на малката принцеса поканили седем от вълшебниците, които успели да намерят в страната. Така че всяка от тях, като даряла детето, както бил обичаят на вълшебниците по онова време, принцесата щяла да има всички дарби, които човек би могъл да си представи.

След тържественото кръщение се върнали в царския дворец. Там дали голямо угощение на вълшебниците. Пред всяка от тях сложили великолепен прибор от тежко злато. В ковчежето имало лъжица, вилица и нож от чисто злато, украсени с диаманти и рубини.

Тъкмо сядали на масата, влязла една стара вълшебница, нея не били поканили. Мислели я за умряла или омагьосана, гащато повече от петдесет години не била излизала от кулата си.

Царят заповядал да ѝ донесат прибор, но не могли да ѝ дадат ковчеже от тежко злато, както на другите, тъй като били направени само седем – за седемте вълшебници.

Старата вълшебница помислила, че я пренебрегват, и сърдито измърморила някакви заплахи.

Една от младите вълшебници седяла близо до нея и я чула. Тя предположила, че старата може да отреди лош дар за малката принцеса, затова, щом станали от масата, побързала да се скрие зад завесата. Искала да говори последна и да поправи, доколкото може, злото, което старата би сторила.

Когато вълшебниците почнали да даряват принцесата, най-младата я благословила да бъде най-хубавата на света; следващата – да има благородна душа; третата – да прави всичко с удивителна прелест ; четвъртата – да танцува чудно хубаво; петата – да пее като славей; шестата – да свири на различни инструменти с най-голямо съвършенство.

Като дошъл редът на старата вълшебница, главата ѝ затреперила – повече от яд, отколкото от старост – и тя казала:

– Да се убоде принцесата с вретено и да умре!

Като чули ужасното проклятие, всички изтръпнали и заплакали.

Тогава младата вълшебница излязла иззад завесата и казала високо:

– Успокойте се, царю и царице! Вашата дъщеря няма да умре. Аз не мога да отменя напълно онова, което старата вълшебница отреди. Принцесата наистина ще си убоде ръката с вретено, но от това няма да умре, а само ще заспи дълбок стогодишен сън. Изтекат ли стоте години, ще дойде един царски син и ще я събуди.

За да избегне нещастието, предсказано от старата вълшебница, царят издал закон, който гласял, че ще бъдат наказани със смърт всички жени, които предат с вретено или имат вретено в къщи.

Минали петнадесет години. В началото на шестнадесетата царят и царицата отишли на почивка в един от замъците си. Младата принцеса се забавлявала чудесно. Веднъж, като тичала из замъка и влизала от стая в стая, неусетно се изкачила на най-високата кула. Там, в малка таванска стаичка, една бабичка предяла с хурка. Тази женица живеела сама и не била чула забраната на царя да се преде с вретено.

– Какво правиш, бабичко? – попитала принцесата.

– Преда, хубавице моя – отговорила бабата, която не я познавала.

– Ах, колко е забавно! – извикала принцесата. – Как се преде? Дай ми да видя дали мога и аз тъй хубаво да преда.

Принцесата, каквато била припряна и непредпазлива, пък и така били предопределили вълшебниците, щом взела вретеното, убола си ръката и припаднала.

Бабичката съвсем се объркала и започнала да вика за помощ. Притекли се хора. Поръсили лицето на принцесата с вода, разхлабили дрехите ѝ, разтрили ѝ ръцете, разтъркали слепите ѝ очи с благоуханна вода, но не могли да я свестят.

Като чул шума, царят се качил горе. Той си спомнил за предсказанието на вълшебниците и разбрал, че предреченото се е сбъднало. Наредил да сложат принцесата в една от най-хубавите зали на замъка върху легло, извезано със злато и сребро.

Макар и припаднала, тя била прекрасна: лицето ѝ не било изгубило свежия си цвят, бузите ѝ били алени, устните – като корал. Само очите ѝ били затворени, но се усещало лекото ѝ дишане и по това се познавало, че не е умряла.

Царят заповядал да я оставят да спи спокойно, докато дойде часът на събуждането ѝ.

Когато се случило нещастието, добрата вълшебница, която спасила живота на принцесата, като я орисала да спи стогодишен сън, била в царството Матакен, на хиляди километри от замъка. Но за станалото веднага била уведомена от едно джудже. То имало бързоходни ботуши, с които човек на един разкрач изминавал стотици километри. Вълшебницата тръгнала веднага и след час я видели да пристига в огнена колесница, теглена от змейове. Царят отишъл да ѝ подаде ръка, когато слизала от колесницата.

Тя одобрила всичко, което били направили. И тъй като била много предвидлива, сетила се, че когато принцесата се събуди, ще ѝ бъде много тежко съвсем сама в този голям замък, затова направила следното:

Тя докоснала със своята магическа пръчка всички, които били в замъка, освен царя и царицата; възпитатели, придворни дами, прислужници, благородници, офицери, домоуправители, готвачи, ратаи, пазачи, вратари, пажове, лакеи; докоснала също всичките коне в конюшните, конярите, големите домашни кучета и малкото Пуфи, кученцето на принцесата, което било до нея на леглото.

Щом ги докоснала, всички заспали, за да се събудят едновременно с господарката си, готови да ѝ служат. Заспали на огъня шишовете, набучени от край до край с яребици и фазани, заспал и огънят. Всичко станало за миг – вълшебниците бързо вършат чудесата си.

Тогава царят и царицата целунали милото си дете, без да го събудят, излезли навън и издали заповед никой да не се приближава до замъка.

Тази забрана не била необходима, защото около парка за четвърт час израснали толкова много големи и малки дървета, къпини и тръни, преплетени едни в други, че нито звяр, нито човек можел да мине през тях. Гората била така висока и гъста, че само много отдалеч се виждали върховете на кулите.

Вълшебницата и тук проявила съобразителност – докато принцесата спи, при нея да не могат да влизат любопитни.

След сто години синът на царя, който царувал в това царство и не бил от рода на заспалата принцеса, отишъл на лов по тези места и попитал какви са онези кули, които се виждат над голямата гъста гора. Всеки му разказал онова, което бил чувал. Едни разправяли, че замъкът бил много стар и там се събирали духове; други – че е нощно сборище на всички магьосници от околността. Най-разпространена била мълвата, че в замъка живеел човекоядец, който отнасял там всички деца, които успявал да хване, за да ги изяде на спокойствие. Но никой не можел да го проследи, защото само той знаел как да си пробива път през гората.

Принцът се чудел кое да вярва, когато един стар селянин го заговорил и му казал:

– Принце, преди повече от петдесет години чувах от баща си, че в замъка спяла най-хубавата принцеса на света. Тя щяла да спи сто години. Тогава чак царският син, за когото била предопределена, щял да я събуди.

При тези думи младият принц почувствувал, че пламва, и без колебание решил, че нему се пада да сложи край на това хубаво приключение. Подтикнат от любов и жажда за слава, решил да види веднага какво има в замъка. Едва стигнал до гората, и всички големи дървета, къпини и тръни сами се разгърнали, за да му сторят път. Той тръгнал по широка алея, в дъното на която се виждал замъкът. Принцът малко се учудил, че никой от хората му не го следвал, но като се обърнал видял, че щом минел, дърветата се събирали отново и затваряли пътя зад него. Той не се изплашил, а продължил нататък, защото всеки млад и влюбен човек е смел.

Принцът влязъл в голямо преддверие, дето всичко навявало смразяващ страх.

Ужасна тишина царяла в целия замък. Навсякъде имало проснати тела на хора и животни, които изглеждали мъртви. Но принцът разбрал по пъпчивите носове и зачервени лица на вратарите, че те са само заспали. И чашите им, в които имало още по няколко капки вино, показвали ясно, че са заспали, както са пили.

Той минал през големия двор с мраморна настилка, изкачил се по една стълба, влязъл в залата на стражите, които стояли наредени в две редици с пушка на рамо и хъркали с все сила. Минал през много стаи, пълни с благородници и дами. Всички спели: едни прави, други седнали. Най-сетне влязъл в стая, цялата позлатена, и там пред очите му се открила невиждана гледка: върху легло с повдигнати завеси лежала петнадесет-шестнадесетгодишна принцеса, красива като зората. Той се приближил и изпълнен с трепет и възхищение, коленичил пред нея. И тъй като краят на магията бил дошъл, принцесата се събудила, погледнала го нежно и му казала:

– Вие ли сте, принце мой? Много дълго време ме оставихте да чакам.

Заедно с принцесата се събудил и целият двор и всеки се заловил за работата си. Не след дълго придворната дама съобщила, че трапезата е сложена.

Принцът помогнал на принцесата да стане. Тя била облечена с извънредно разкошна рокля, която, макар и старинна, не намалявала красотата ѝ.

Влезли в залата с огледалата. И докато вечеряли, обслужвани от прислужницата на принцесата, цигулките и флейтите свирели прекрасни стари мелодии.

Веднага след вечерята свещеникът венчал принца с хубавата принцеса в параклиса на замъка и младите съпрузи живели дълго в щастие и разбирателство.

Край

Спящата красавица от Шарл Перо Малечко-Палечко от Шарл Перо Зеленият дракон от Мадам д'Олноа Красавицата и Звярът от Мадам дю Бомон Вълшебниците от Шарл Перо